За поуките и тяхната липса

Николай Кръстев

Главен редактор на сп. „Спринт“

Радо Янков не успя да се спусне както трябва и България остана без медал на зимните олимпийски игри в Пьончан. А ако беше показал големите си възможности и се бе завърнал с отличие?

Сега тече сериалът на тоталното отрицание. Но можеше да гледаме и слушаме дитирамби и неистови похвали.

Такъв си е българинът – силно люби и мрази. Няма средно положение.

Няма как да не се попитаме – дали някои от тези, които най-силно крещят по социалните мрежи (и от време навреме по медиите) срещу олимпийците и най-вече срещу Янков не са част от онези, които френетично го аплодираха при победата за Световната купа в Банско?

Махалото на умопомрачителните лупинги на общественото мнение съвсем предсказуемо се сблъска с бледото родно представяне на зимните олимпийски игри в Пьончан. Както стана и след Ванкувър 2010, Лондон 2012, Сочи 2014, Рио 2016…

Това махало по дефиниция у нас най-често задава дневния ред на управляващите. И дано в Министерството на младежта и спорта не хукнат през глава да гонят основно олимпийски успехи занапред. За да се радва народът. Защото поне към момента странно, но точно от олимпийските медали най-много зависи общественото одобрение към работата на министъра.

Далеч по-важно е обаче Спортното министерство да осигури повсеместно прилични бази за спортуване. Не толкова на настоящите, а на бъдещите олимпийци – разбирай подрастващите. 

И ако строителният плам не е достатъчен да огрее навсякъде, нека поне в предстоящото приемане на второ четене на новия Закон за спорта бъде намерен начин общините да бъдат задължени (или настойчиво и неотменно помолени) да заделят за детски спорт и за изграждане и поддържане на базите за него поне толкова, колкото дават за професионални клубове и отбори.

Рефренът „Няма пари“ вече не е актуален. Има пари за спорта, и то доста. Поне за хала на България. Или по-точно има за някои спортове. 

Едва ли преди 20 години българският биатлон е разполагал с по-добри финансови възможности, та отгледа цяло златно поколение, начело с олимпийската шампионка Екатерина Дафовска? 

Която сега ръководи федерацията. Не е имал толкова средства, разбира се. Но е имал кадри…

А когато говорим за финансиране на спортовете - манна небесна за едни спортове и гилотина за други, е добре занапред да имат решаваща тежест за размера на субсидията от министерството и осигурените собствени приходи от централите. Понеже някои от най-големите федерации са привикнали да получават яките пари без да им се налага да търсят допълнителни средства. И след поредния неуспех се снишават за няколко месеца до новото раздаване на късметите от държавната баница. 

Там, където бизнесът влага пари има смисъл да дава и държавата. Това е знак за мениджърска активност и правилна работа. Където липсват частните спонсори  – значи денят на съответните шефове на спортните централи основно минава във висене пред кабинета на министъра.

Кадрите, кадрите… 

Не е необходимо да си специалист, за да видиш, че българският спорт е изпразнен откъм личности, които правят разликата. На пръстите на двете ръце се броят добрите мениджъри и ръководители на федерации, които работят модерно и конкурентноспособно. Да не говорим за тези, които ръководят клубовете – локомотивите на спорта, и за треньорите – основните фигури в спорта.

Видно е, че в голяма част от федерациите се работи на принципа „ден да мине друг да дойде“. Много са спортовете, където няма достатъчно нормални клубове, не толкова като бройка, а като нагласа за действие и въвеждане на модерни практики. 

Оттук идва и липсата на кадърни и можещи треньори, които дори и да излязат научени и нахъсани от НСА, бързо се сблъскват с реалностите. Където на повечето места таксите за обучение са основният мотив за работа, а не изграждането на добри спортисти.

И вероятно най-важното – часовете по физкултура в училищата трябва категорично да бъдат заменени с часове по спорт. За да може децата да култивират спортни навици от ранна възраст. 

ДОЧЕТЕТЕ - ТУК