Завъртането на атлетическото колело

Започна ли ново световно броене в българската лека атлетика? След като през миналата година за първи път изпратихме само един участник на шампионат на планетата за мъже и жени в Царицата на спортовете, тази година участниците ни са трима. Престижният форум, даващ правото да носиш титлата световен шампион в леката атлетика, датира от 1983 г. – годините, в които атлетиката ни беше много силна. И резонно делегациите ни бяха големи. Най-малко българи ни представяха на състезанията на това ниво след 2015 г. – бройката слезе до осем, та и до шестима участника. А през 2022 г. - първенство, закъсняло с година заради коронавирус пандемията, за Юджийн замина само Милица Мирчева.

В събота се открива 19-ото световно първенство в Будапеща, а там сред 2100-те участници ще има и трима българи - Милица Мирчева, Тихомир Иванов и Божидар Саръбоюков. Трима е повече от един, но това радостно ли е. Ако приемем, че колелото се е завъртяло и започваме да набираме скорост отново, да. Но дали е така? Можем само да се надяваме. Но в точната до хилядни атлетика не би трябвало да има субективни надежди. А тогава къде са българските атлети и защо отборът така драстично намаляха?

Първата причина е, че от Световната атлетика сериозно вдигнаха прага на нормативите за участие и се въведе т.нар. световен ранкинг, според който атлетите се подреждат на база постижения и класирания в определени състезания в рамките на година. Резултатите, посочени за нормативи за големите първенства са вече толкова високи, че са равносилни на медали или място във финала на съответното състезание (пример е 10.00 сек е нормата на 100 м за мъже за Будапеща). Затова главно вече се разчита на място и съответна покана от Световната атлетика по ранкинг.

И определено след Олимпийските игри в Токио 2020 (проведени през 2021 г. заради COVID-19) българската атлетика претърпя своите промени. Някои от имената, които бяхме свикнали да виждаме в националния тим, окачиха шпайковете – Радослава Мавродиева, Инна Ефтимова, Митко Ценов. А две от атлетките ни, които ни носеха престижни класирания в последните години Мирела Демирева, Габриела Петрова, тази година изобщо не са стартирали заради травми. Двете вероятно ще дадат „всичко или нищо” за следващата 2024-а, когато са и Игрите в Париж. А Ивет Лалова – състезателката ни, неизменно с топ-постижения на големите първенства в последните повече от две десетилетия, няма старт от петата си Олимпиада през 2021. И най-вероятно скоро ще обяви края на своята славна кариера.

Изброявайки мохиканите, може да се запитаме къде са младоците. Има ги. От повече от петилетка успехите ни на юношеската сцена не са никак малко – определено повече, отколкото на ниво мъже и жени. Всяко лято виждаме стойностни медали, светещи до туптящи млади български сърца. Но нерядко след това талантливите деца започват да търсят отговор на въпроса „къде сбъркахме, че вече не се получават нещата”. Могат да се изброят травми, форсирана подготовка, липса на финансови стимули, липса на условия. Но всъщност спортът ни е в един омагьосан кръг – прекалено голям фокус върху успехи в годините на съзряване, труден преход от младежките години към мъже и жени, липса на мотивация за спорт именно в преходните сезони. А от друга страна без реални успехи треньорите не получават финансиране – нито на държавно, нито на общинско ниво. Всяка една система за финансиране на спорт у нас се базира на съответните класирания. Никой не дава пари, никой не осигурява условия за таланта, който ще жъне успехи след 5-6-годишна подготовка, а за този, който кове злато и сребро на момента.

Лалова неведнъж е споделяла колко е била ядосана на треньора си Константин Миланов, когато не ставала първа на дебютните си състезания. А отговорът му - не е важно да е първа сега, а когато стане на 20. И затова тя беше на топ-ниво и на 38 - не беше претренирана като дете. Но колко треньори поемат този риск да шлифоват лека-полека своя диамант? Риторичен въпрос. Преди няколко години попитах една от топ-бегачките ни Даниела Йорданова радва ли се на успехите и отличните бягания на детето-чудо Лиляна Георгиева. Чух отговор, който не очаквах – „не мога да кажа нищо, защото не знам какво стои зад тези успехи – дали има много сериозни тренировки, дали са плод на естествено развитие”!? Спомням си как се чудех защо САЩ има само един бронзов медал на световното първенство за юноши и девойки през 2000 г. Тогава бях сред участниците. Отговорът дойде за мен години по-късно – системата там е различна и специализирането и сериозните тренировки започват обикновено след 20 г. Затова всеки успех при подрастващите е гарниран с огромна радост и нотка притеснение каква подготовка стои зад него. Но субективната надежда остава - изгряващата сега силна вълна от реализирани българи в нивата под 20 г. да стане основата на завъртащото се нагоре колело на българския отбор в голямата атлетика.   

В Будапеща ще бъдем представени от Тихомир Иванов и Милица Мирчева, но и от 19-годишният Божидар Саръбоюков. Има го опита, има го и устрема на младостта. И дано това е отправна точка за набираща наново скорост колело.