Токио 2020 – повече, отколкото сме очаквали

Снежана Иванова, в-к „Монитор”

32-рите летни олимпийски игри вече са история. Отлагани, несигурни, небивали досега! Но въпреки всичко - проведени успешно. Едни игри, които ще останат неповторими. В които олимпийското село вместо място за нови запознанства и нестихващ празник, бе затворен COVID балон, от който спортистите можеха да излизат само със специалния превоз до залата.

Игри, в които публиката по трибуните бе заменена от малки тв екранчета, от които близките на медалистите им пращаха виртуални целувки. Игри, в които медалите бяха от рециклирани телефони, а камерите от всяко кътче на залите излъчваха сякаш от комическата ера. Но също и игри на заедност въпреки дистанцията и маските по лицата, на толерантност и обръщане към душевния мир на спортиста. Защото за всички ни времената са тежки. И точно затова провеждането на игрите бе уникална проява на волята за победа - над пандемията, над съперника, но най-вече над самия себе си.

Именно това, последното, бе в основата на успеха и за българските спортисти. Признаха го самите те. Онези железни, но много чаровни 10 български момичета, които ни донесоха толкова радост, печелейки цели 3 титли, 1 сребърен и 2 бронзови медала! Нещо, което не сме имали повече от 20 години! И което едва ли и най-отявленият оптимист дръзваше да си помисли преди начало на олимпиадата. След като 13 години не бяхме стигали до злато - сега взехме цели три! При това и трите носят огромна символика и история в себе си. Първата титла в Токио - тази на Ивет Горанова, показа, че младата вълна идва и набира все повече мощ. Тя е и историческа, защото не се знае кога отново и дали въобще каратето пак ще бъде олимпийски спорт. Последва триумфът на Стойка Кръстева. 35-годишната ни боксьорка се завърна на ринга, въпреки че през 2018-а бе обявила край на кариерата си. Но не бе изпълнила най-съкровената си мечта. Направи го сега, за да даде „пример на младите, че с труд и постоянство всичко се постига, колкото и време да отнема“.

И накрая, триумфът на златните момичета! Изстрадан, но заслужен и много сладък! Триумф, който също показа, че рано или късно нещата си идват по местата и нацията, която задава стандартите и е носител на новостите в този спорт, не може да няма злато в цялата си олимпийска история.

Знак на приемственост пък е среброто на Антоанета Костадинова в спортната стрелба. На рекордната 7-а олимпиада, в която участва, легендата Мария Гроздева слезе от голямата сцена. Но е спокойна, че вече има своята достойна наследничка, която да продължи традицията.

А бронзовите отличия на Тайбе Юсеин и Евелина Николова направиха така, че борбата да остава спортът, който носи медал от всяка олимпиада.

Извън отличията, но не по-малко надежда за бъдещето оставиха още Йосиф Миладинов и съотборниците му от националния тим по плуване. Най-малкият в делегацията, още ученик, записа името си като първия ни финалист на игрите от цели 33 години насам.

Макар и да слезе с огромна горчилка от подиума, щангистът Христо Христов също е част от онзи лъч надежда за бъдещето, както и сълзите на щастие на петата при грациите Боряна Калейн.

Така с най-малката си делегация от 1936 г. насам България записа най-успешното си олимпийско участие от 21 години. Сега остава да повярваме, че сме се оттласнали от дъното и да гребем с пълни сили нагоре. Това обаче няма как да се случи без още по-сериозна и далновидна държавна политика, без ентусиазъм от страна на млади ръководни кадри и треньори, без насочването на децата към спорта и задържането им в него. А ако искаме емоцията от успеха да е още по-завладяваща, то трябва да се насочим и към колективните спортове - там, където преди време бяхме сред големите сили, а сега ни няма въобще на картата. За това обаче се искат сериозни инвестиции, плодовете от които да сме готови да берем най-рано след 10 години.

Снежана Иванова, в-к „Монитор”